Косът е непрелетна пойна птица. Една от най-често срещаните птици в България, както и в нашия квартал. Представителите на вида са с дължина от около 23,5 до 29 см., имат дълга опашка. Възрастният мъжки е с лъскаво черно оперение, черно-кафеникави крака, оранжево околоочие и жълто-оранжев клюн. Възрастната женска е с опушено-кафяво оперение, тъп жълтеникаво-кафяв клюн, кафеникаво-бяла гушка и слаба петнистост по гърдите. Младият екземпляр е подобен на женския, но бледите петънца покриват и по- горните му части. Храни се със зърната на почти всички полски растения, както и с всякакви насаждения от овощни, зеленчукови и зърнени храни. Предпочита по-дребните зърна и плодове — пшеница, ечемик, ръж, череши, вишни, джанки, сливи, грозде. Косът е моногамен вид и една двойка обикновено остава заедно до края на живота на единия от партньорите. Размножаването започва през март. Женската строи чашковидно гнездо от клонки, мъх, сено и листа, измазано отвътре с кал. Средната продължителност на живот на коса е 2,4 години.
Горската зидарка се среща навсякъде в умерените ширини на Европа и Азия. Тя е един от най-разпространените и най-често срещаните представители на семейство Зидаркови (Sittidae). Тя е постоянна птица за България, която обаче извършва сезонни вертикални миграции. Много често срещана птица в квартала. През есента слиза от планините и заедно със синигери, кралчета и кълвачи обикаля равнинните гори и паркове, където се прехранва. Дължината на тялото е около 14 см., с къса опашка. Отгоре тялото е сиво-синьо на цвят, с черна ивица, минаваща през околоочната област. Единствено върховете на крайните опашни пера са бели. Гушката също е бяла, а коремчето има кестеняв оттенък. Обитава широколистни гори (особено букови), където гнезди по стари дървета. Храни се с насекоми, семена и ядки. Горската зидарка е известна с навика си да забива различни ядки в дървесни пукнатини, след което да ги разчупва със здравата си човка. Освен това тя има способността да слиза по стеблата на дърветата с главата надолу. Гнездата си разполага в дупки или пукнатини и ги застила с кора или трева. Входът към дупката може да бъде стеснен с добре оформена кална стена, която птицата изгражда с човката си. Именно затова я наричат „зидарка“. На територията на България е защитен вид.
Черният бързолет е прелетен вид и е изявен далечен мигрант. Среща се в Европа, Азия и Африка. Дължината на тялото му е около 16 см, а размахът на крилете – 40 см. Оцветен е изцяло в черно с изключение на малко светло петно под човката. Често се бърка за лястовица. Лети изключително добре и с много висока скорост. Подобно на другите видове бързолети, прекарва почти целия си живот в полет. Каца единствено по време на размножителния период, когато мъти. Черният бързолет може да се рее във въздуха 3 години без да каца. Храни се с дребни летящи насекоми, предимно комари, мушици и пеперуди, които улавя летейки с широко отворена човка. Нощем се издигат до около 2000 м. височина и спят летейки, като леко забавят маховете на крилете си. Лятно време е изключително многоброен в квартала и се вижда и чува непрекъснато. Гнезди под стрехи, под керемиди, във вентилационни шахти и други кухини. Двойките остават заедно през целия си живот и може да използват едно и също гнездо повече от 15 години. В България черният бързолет е защитен вид.
Сойката е средно голяма птица от семейство вранови с размери около 32 – 35 см. и е пъстро оцветена с характерно оперение. Движи се енергично и ловко, обикновено се забелязва чак когато излети или за кратък момент, когато се задържи за малко неподвижна. Храни се с жълъди, плодове, семена, пъпки, насекоми, различни безгръбначни и много рядко по-дребни гръбначни животни. През пролетта и лятото се храни с яйца и малки на по-дребни птици. Понякога при изобилие на жълъди си приготвя запаси, с които се храни през зимата и често такива запаси се превръщат в нови групички дървета. Така сойката „помага“ в залесителната дейност. В България е постоянен вид и е често срещана в квартала, макар и много от хората да не знаят, че това е сойка. Обитава широколистни дъбови и букови гори. Среща се и в паркове, в които растат подходящи дървета. Прави гнездо високо по дърветата, изградено от клони и застлано с коренчета, трева и косми.
Обикновената кукумявка е най-често срещаната сова в България. Обитава както населените места, така и планинските райони до 2300 м. надморска височина – скали, отвесни брегове, стари гори, единични дървета сред полета. В България е постоянен вид, а в квартала можем често да я чуем в летните вечери. Често издава крясъци „ку-ку-мяу“, „куку-куку-мяу“, откъдето идва и името й. Кукумявката е вид птица от семейство совови, относително малка в сравнение с останалите представители на семейството. Дължината на тялото й е около 22 см., а размахът на крилете й е около 56 см. Храни се с гризачи, насекоми, птици, дребни земноводни и змии, поради което е извънредно полезна птица. Отчасти е дневно активна и често каца на места, на които е напълно открита, което я прави лесно разпознаваема. Гнезди в кухини на дървета или сгради.
Черният кълвач е най-едрият от общо единадесетте вида кълвачи, обитаващи България. Дължината на тялото му е около 46 см., а размахът на крилете е около 70 см. Мъжкият има черно оперение, като само на челото, темето и тила има червени перца, а при женската червен е само тилът. Черният кълвач обитава предимно планински широколистни, смесени или иглолистни гори. През последните години черният кълвач се забелязва и в градска среда. В София е забелязан на територията на Борисовата градина, Южния и Западния парк и ниските части на Витоша, а в нашия квартал често може да се срещне и в горичката около спирката на ул. „Вишнева“. През лятото храната на кълвачите се състои от насекоми, както и от ларвите на насекоми, а през есента и зимата – от семената на дърветата. Черният кълвач е птицата с най-дълъг език в Европа – над 12 см. Видът е защитен за територията на България.
Свраката е немигриращ вид, повсеместно разпространен в Европа, голяма част от Азия и северозападна Африка. Широко разпространена в нашия квартал и изобщо в страната. Птицата е с контрастно черно-бяло оперение и дълга опашка. Дължина на тялото e 40-51 см. Главата, шията и гръдната област са лъскаво черни с метално зелен и виолетов блясък. Раменната и коремната област са чисто бели. Крилата са черни със зеленикав или пурпурен блясък. Маховите пера имат бели вътрешни ветрила, които стават очевидни при разтваряне на крилата. Градуираната опашка е черна, изпъстрена с бронзово зелен и други преливащи цветове на дъгата. Клюнът и краката са черни. Мъжкият е малко по-едър от женската. Като повечето вранови птици и свраката е всеядно животно. Храни се с всякаква животинска храна: млади птици и яйца, дребни бозайници, насекоми и др. Не се отказва от жълъди и житни растения. Гнездото й е с топчеста форма и го строи от дървени клечки.
Сивата врана е обичаен и широко разпространен вид в България. В квартала може да се види навсякъде. Обитава всички типове човешки поселения, в природата също можем да я срещнем в открити полета и покрайнини на гори. Понякога се среща и в по-високите планински полета до 1800 м. надморска височина. В България идват много птици от по- северните страни на Европа. Затова през зимата броят им силно нараства. Дължината на тялото на сивата врана е около 45–47 см., а размахът на крилете – 93–103 см. Живее в определени и добре развити социални структури. Чувства се еднакво добре в човешка близост и сред дивата природа. Ловува или си търси храната по земята и по дърветата. Храни се практически с всичко, въпреки че предпочита живата храна. Когато има възможност се проявява като хищник и напада дребни бозайници, птици, влечуги, земноводни. Храни се още с риба, насекоми, червеи, плодове, семена и остатъци от човешка храна. В съжителство с хора се чувства добре и опитомените птици предпочитат човешка компания, пред тази на своя вид. Сивите врани са силно интелигентни животни, способни дори да броят. Могат да развият умение да запаметяват и изговарят думи. Те са силно адаптивни птици.
Големият синигер или чичопей е птицата превърнала се в символ на София. Широко разпространен е в България, а в нашия квартал е изключително многоброен. Един от най- едрите видове синигери. Синигерът е с големина около 13-15 см. и е лесно отличим с жълтия си цвят на корема и черната лъскава глава с бели бузи. Коремчето се разделя на две от черна ивица по средата, а гърбът е зеленикав със сиво–сини криле. Изключително мелодичен и доверчив вид. Храни се предимно с насекоми и дребни безгръбначни, но зимно време и при недостиг на храна е всеяден и често може да бъде забелязан по хранилките. Гнезди в дупки и хралупи по дървета. В България е защитен вид, макар че е най-често срещаната птица в България след врабчето и домашния гълъб.
Разпространен е широко в цяла Европа и северна Азия и обикновено е постоянна птица. Изключение са представителите на вида, живеещи в най-северните райони. В България големият пъстър кълвач е постоянна птица. Среща се в равнините и планините, до горната граница на горите. Обитава широколистни, смесени и иглолистни гори, паркове и овощни градини. В нашия квартал е постоянен вид и е многочислен. Полетът на големия пъстър кълвач, както и на другите видове кълвачи, е вълнообразен с последователни издигания и спускания. Скрит между листата, кълвачът понякога трудно се забелязва. Присъствието му се издава от механичното барабанене на здравата му човка по стъблото или клоните на дървото. Тази своеобразна брачна мелодия, с която си служат както мъжкият, така и женският, се използва за привличане вниманието на противоположния пол. Разстоянието, от което може да се чуе зависи от вятъра и от състоянието на дървото — сухият дънер произвежда много по-силен звук от този на суровото дърво.